Взимаш една тенджера, загряваш вода, пускаш вътре една жаба, и жабата скача като попарена (хах, защо ли?) и бяга. Взимаш пак тенджерата, сипваш студена вода, слагаш същата жаба, и жабата е доволна от теб. Загряваш бавно тенджерата, температурата на водата се покачва, приближава кипенето, но жабата стои. И в крайна сметка се сварява... Явно мързела не е човешки патент.
Това е известен експеримент, показващ не точно мързела, а това че всички залагаме на вродената си адаптивност, и малки промени не ни притесняват. Но защо не отчитаме глобалните промени, произтичащи от тези малките? Те дори не са "други", производни, те са същите промени, но в по-широки граници.
Българската жаба е грешка на природата... Когато я хвърлят в горещата вода, тя използва случая да се изкъпе, докато не види насмешливите погледи. После казва "Подай ми хавлията, моля те", и я използва да се изкатери по нея и по ръката, натопила я в кипящата вода. Защото нашата жаба има крокодилска броня и наивността (но и пъргавостта) на коте. Народа ни е стар и мъдър, и поради това - мирен и доверчив до непредпазливост... И със загрубяла от хилядолетия кожа. Затова и много лесно попада в уловката да влезе в хладната вода, с обещанията за "вечен комфорт". И поради доверчивостта си остава във водата, когато усети загряване. Българската жаба не е изгубила чувствителността си, не е развила "дебелокожие", въпреки кожната си броня. Оцелява, но не реагира, може би защото максимата "и сама жабата е жаба" и е наследство от славните крокодилски времена, когато да разчиташ на себе си не е било излишен разкош. И тя се справя, напук на температурите и за учудване на всички "поддръжници" на "глобалното затопляне".
Докато в някой момент, сравнявайки новините, допускани до нея, със собствените си усещания, започва да се съмнява в "качеството на живота" си. Не че иска промяна, не... Защо и е, като и така си справя? А ако дойде нещо по-лошо? Живее си безметежно живота, нищо от никого не иска и затова никой нищо не може да и отнеме. То пък кой ли иска нейния "горещ живот"... Само че се надигат тихите почти "вътрешни гласове" на някои жаби наоколо (удавени в гръмогласния хор от кряканията във възхвала на топлината), че температурата била изкуствено завишена, за да стопи мазнината на всички български жаби, за да прогони вкусните комари, че била пагубна за възпроизводството и затова - зло за всички... Тя жабата вече смътно осъзнава, че комарите намаляват, че поповите и лъжички не се задържат наоколо, само обикалят по чужди тенджери за комари и разправят разни странни истории - че водата там била пак толкова топла, а на места дори по-топла, но някакси по друг начин, и ако шляпаш достатъчно бързо, водата става по-хладна и приятна, а комарите - по-тлъсти. Дори понякога си мисли, че и ако тя зашляпа по-бързо, ще е по-добре. Обаче едни по-дебели месни жаби и задават разни правила за шляпате, уж за нейно добро, но смътно и се промъква, и после се затвърждава усещането, че е за тяхно добро. Но не е много сигурно, защото тези дебелите доста често се сменят, и отвреме навреме изчезват ... и се чуват новини, че са изкормени или опечени в далечни и хладни тенджери... или са обвинени от други местни дебели жаби за гребане в грешна посока, и изолирани.
Тъй тече живота на нашата жаба, докато тя се поти ежедневно... Тя не се чувства виновна за положението си, напротив, обвинява дебелите за лакомията им, напусналите за безхаберието им (но не много, защото те често носят на роднините си по някоя бутилка прясна вода), съседите (за това че са се изчишкали, като че ли всички не чишкат в същата вода...) и кого ли не, освен себе си. И си живее така, поти се ежедневно, а май все по-горещо взе да става, и лапите и почти не се усещат вече...
Докато един ден реши да се понадигне и да погледне над ръба на тенджерата. И започва да се съмнява в очите си, защото очевидното е доста по-различно от познатите песнички и безоблачното небе, което се вижда от дъното. И за по-сигурно тя го отрича. Но пък някак странно картината "отвън навътре" се връзва с това, което крякат онези тихите жаби. Но продължава да не вярва, за по-сигурно, продължава да се поти в жегата, но за всеки случай си държи очите по-отворени. За по-сигурно.
От околните тенджери се чуват странни звуци и понякога идват преселници, но по новините нищо не казват, така че нищо страшно няма, жабата си гледа жабешките сериали. Понякога си се настъпва болезнено по лапите, че били с различен цвят на кожата и с други рисунки от вените, например, но и това набързо отшумява. За съжаление започва натрапчиво да се повтаря... И тук-там се появяват рани, които не искат да заздравяват, и жабата все повече губи сили... Но и все по-често поглежда над ръба на тенджерата с изпъкналите си очи. И мърмори, полунаум-полунаглас. Мърмори срещу дебелите жаби, срещу теснотията в тенджерата, срещу топлата вода...
Докато по някое време не и дойде на ума, че дебелите жаби, колкото и да са гадни, егоистични, жестоки, лакоми и арогантни, се варят в същата тенджера, и следователно не са тези, които подклаждат огъня под тенджерата. И тогава жабата притихва за момент, спомня си, че в рода си има мнооого дълъг списък със славни жаби, гласовити жаби, бързи жаби, далекоскачащи жаби, високоскачащи жаби, красиви жаби, умни жаби, силни жаби и какви ли не още жаби. И тогава във вътрешното пространство между очите и започва страшна битка между "не бива да се излагам", "мога да спечеля от положението" и "мързи ме", която ще продължи доста време, и май изобщо не е спирала...
Малко по малко от мисловната мъгла изплува разбирането, че водещото е "мързи ме", скрито като "дебелите жаби са виновни", "заради глобалното затопляне", "по независещи от мен обстоятелства", "поради посоката на вятъра", "и в голямата тенджера е така" и други оправдания. Някои паразити по кожата и в корема на жабата се възползват от топлината, като отказват да разберат, че това вреди на жабата, и следователно и на тях, и с арогантност и лукавство, подплатени с лъжливи очаквания и обещания, идващи отзад ръба на тенджерата, пеят "всичко е наред" и "аз мога да те оправя". И жабата, от мързел, оставя съдбата си в чужди лапи, които, както после се оказва, са и загряла още водата или стеснили тенджерата. И така докато не се извъртят всички "разбиращи" паразити, и не опитат да започнат отначало. Тогава жабата се усеща, че "не бива да се излагам" няма голяма значение, че "мога да спечеля от положението" не и е в природата, но продължава да стои тихо и спокойно, защото "мързи ме" надделява.
И тук се появява нова заплаха - голям щъркел с червен клюн и петолъчка на челото. Или поне така казва големия щъркел със синьо-червен клюн и 50 петолъчки на челото. Може и да е прав, защото е "наш човек", стъпил е с единия крак в тенджерата. И въпреки, че синьо-червената човка виси заплашително над тенджерата, дебелите жаби не спират да повтарят, че било за да защитава тенджерата. Но вътрешния глас на жабата и казва, че тая човка дебне да я клъвне по окото. Защото така се получи в други далечни и не толкова далечни тенджери. И изглежда повечето паразити идват изпод крилата на този щъркел... И започва да го подозира че е кукувица, която се представя за щъркел, но се мисли за белоглав орел.
И лошото не закъснява.. На българска жаба изведнъж и просветва цялата "красота" на картинката, в която се намира. Но още не и се вярва, и не и се мърда. Започва да призовава дебелите жаби да се осъзнаят, да спрат да я тормозят, и да заработят за доброто на всички в тенджерата, но постепенно разбира, че те са просто кукли, жабешки кожи пълни с пух и пера на щъркела със синьо-червената човка, и отдавна не са жаби. И дори са по-близо до страшната човка, и не могат дори да квакнат, когато човката отскубне и захвърли някоя от тях. Жабата даже се прекръства три пъти от жал към тях. И дори щъркела е доволен, защото българската жаба се усмирява, видимо, въпреки че продължава да мърмори срещу температурата в тенджерата. Но май лапите и вече не се дерат, а чешат, и това нещо не му харесва. Щъркела навежда глава и отваря човката да налапа жабата...
И получава удар в окото. Жабата с един лъвски скок се качва на гърба му, и започва да драще и хапе. Защото е крокодил.
Това е изненада и за жабата... Сега тя схваща, че е крокодил, с лъвска пъргавина и сила, но и с хилядовековна крокодилска мъдрост, големи зъби, яка опашка, и малко умора... Че е била приспана и накарана да се мисли за жаба, заради изпъкналите си очи и голяма уста. Че щъркела със синьо-червената човка я омагьосва, за да я убие. И че не и е за първи път, предишния опит беше от червена лисица, по-предния от мускусен бик, по-предния от змия... И най-лошото е, че една част от мозъка и винаги е знаела това, но другите "парчета" са и казали да замълчи, че не е демократично да разправя стари истории, че мъдростта и била остаряла...
Докато българската жаба превърта вековете назад, щъркела се е окопитил и я е изтръскал от гърба си. Жабата се връща в реалността, в горещата вода в тенджерата, и в пълно съзнание посреща тежката човка, която изтропва безсилно в гърба и, брониран от хилядолетията и белязан с елбетици от стари битки. Щъркелът е изненадан, такъв удар обикновено убива слон... Но няма много време за мислене, защото над главата му блесва страшната голяма червена човка, а краката му са покосени от тежка крокодилска опашка. Затова решава, че е по-добре да се спасява, засипва тенджерата с отровни паразити и гърмящи екскременти, казва "не бях аз", и се вдига във въздуха, където обаче трябва да се бие с щъркела с червената човка. Е, все пак е и орел...
Паразитите се полепват по крокодила, и той е принуден да се чеше и хапе, но набързо съумява, с лъвската си гъвкавост и пъргавина, да се избави от тях. За съжаление от блъскането с тежката опашка водата е изплискана, тенджерата е строшена и крокодила е паднал в огъня. Тогава от близки и далечни тенджери решават, че работата е опечена и идват да пируват, но "жабата", съчетавайки лъвската сила и елегантност с крокодилски инат, започва да ги замеря с горящи въглени, напада неочаквано и стремително със странна смесица от лъвски и крокодилски зъби и нокти, тежки лапи и още по-тежка опашка, и остри парчета от тенджерата, изтребва мнозина и бързо обръща в бягство останалите. Оттеглят се и отдалеч се зъбят, и завистливо гледат как от техните тенджери изпълзяват най-елитните жабчета, наскоро дошли от счупената вече тенджера, които са осъзнали, че са крокодилчета и лъвчета, и отиват на извоюваното пепелище, да помагат, срещу сегашните си тенджери. Чуждите жаби се наговарят и атакуват дружно, опитвайки се да разкъсат крокодила, но макар и слаб, той е подкрепен от новите стари попълнения, а и не е загубил пресметливостта си и лъвската си пъргавина и въпреки всички порязвания, изгаряния, ухапвания и какво ли още не, изобщо не се смята за победен.
А и помощ отзад морето не закъснява. Щъркела със звезда на челото, пооскубан от битката с многозвездния щъркел (който е забягнал далеч зад 9 планини и морета), прогонва жабите. Крокодила благодари за помощта, при което щъркела с червен клюн, който, оказва се, е и мечка, както крокодила е и лъв, напомня, че е излюпен от крокодилско яйце, и че преди време са се сговорили за си помагат. Пак се разбират да си пазят взаимно опашките и щъркела отлита в неговите си простори, като оставя няколко перца за късмет и отнася счупен нокът за поука.
Скоро раните са заздравели, а пепелището, за учудване на всички, се превръща в добре уредена градина с езерце. Лъва, поради вродената си котешковост, ляга на слънце и се размърква, без да разбира, може би, че скоро ще доскачат жаби, ще наобиколят крокодила и ще му зашепнат, че е една голяма жаба. И той може да се заслуша, въпреки че майка му е казвала "Не си играй с храната!"... Народа ни е стар и мъдър, и поради това - мирен и доверчив до непредпазливост. Как да не е жаба, я какви изпъкнали очи има. И голяма уста, и мек корем. А една истинска жаба не бива да лежи в езеро, по-добре в луксозна тенджера... Но това вече е една друга история...